2014 в книги

Книжен Жор ме тагна в поредната книжна игра. Понеже не е във фейсбук и понеже отдавна не съм си писала в блога, се включвам. След мен да се включат (ако обичат): Алекс, лявата и дясната чизми на Алиса, другият Алекс и Стела, за да бъдат дамите с една повече.

1. Любима книга 

Пътуване по посока на сянката“, “Брачната фабула” и “Кажи на вълците, че съм си у дома“. Защото са различни една от друга, но всяка от тях означава нещо специално за мен. Обичам начина, по който са написани книги като “Пътуване по посока на сянката”, един особен пъзел, който всеки читател подрежда по различен начин. “Кажи на вълците, че съм си у дома” ме потресе с огромната си тъга и защото отново ми потвърди, че това, което си мислим, че виждаме у другите, не винаги е това, което изглежда, че е.

Съжалявам, все още не съм готова да говоря за “Брачната фабула”. Твърде много неща има в нея.

2. Любим литературен герой 

Роузмари от “Напълно изгубили себе си”. Защото е една прецакана малка маймунка. Защото ми напомня за Валантайн Майкъл Смит. А и просто така.

Джико, разбира се. Защото е важно да си дзен. Иначе със сигурност ще се побъркаш.

Зайчетата от “Книжка за зайчетата-самоубийци”.

3. Книгата, която препрочетох 

Bitch, please. Причината да не си изпълня поставената цел от прочетени книги в goodreads се нарича “препрочитане”: цялата Брараярска поредица, “Принцът на приливите”, “Маркетинг в книгоиздаването” (ха-ха).

4. Книгата, която препоръчвах на всички 

всяка седмица беше различна, но може би най-много: “Обратната страна”, “Пътуване по посока на сянката”, “Няма места за сбогуване”, “Напълно изгубили себе си”.

5. Въображаемият свят, който искам да обитавам 

Добре съм си и тук, благодаря.

6. Любим (новооткрит) писател

Яна Букова, Станислава Ивкова, Катя Стойкова-Клемър.

7. Любима нехудожествена книга 

От трите, които съм прочела – “Реши се” на Шерил Сандбърг, защото ми помогна да се реша да направя важна крачка. Мерси, Шерил (все още мисля, че заглавието е тъпо и “Устреми се”, беше в пъти по-добре!)

8. Книгата, която ме разочарова 

Шантарам.

9. Книгата, с която ще започна 2015 година 

Супер изнендващо, ще отговоря, че ще е тази, която не съм довършила през 2014.

Posted in живот, четене | Leave a comment

Четенето е секси, tv edition

Знам, че не пиша. Имам цяла кофа с оправдания защо, но… от оправдания няма смисъл. По-добре малко мотивация за четене от най-симпатичните герои от сериали:

Dean_Winchester_Motivational_by_raefalcon reading_is_sexy___arthur_by_irishartemis-d33r4oa reading_is_sexy___norman_by_irishartemis-d5ojpk5 reading_is_sexy_by_time_lords_by_irishartemis-d3b2qon reading_is_sexy_consulting_detective_by_irishartemis-d56ie2r

Posted in картинки, четене | Leave a comment

Бисерче по бисерче, децата стават читатели

Storyteller Jean-François Segura

Storyteller
Jean-François Segura

Не съм писала толкова отдавна, че си бях забравила паролата за тук. Нямаше и да разбера, ако не бях тръгнала да показвам някои неща по wordpress на З.
И после си дадох сметка, че има неща, за които ми се говори – защото са важни.

Например “Бисерче вълшебно”.

“Бисерчето”, както го наричаме помежду си е страхтона инициатива, която дава думата на децата. Всички твърдят, че знаят кое е най-добре за тях, измислят и спонсорират огромни кампании и стратегии, които да решат проблемите на децата, да ги научат на какво ли не, да им помогнат да се развиват и да растат умни, отговорни и отворени. Всички си обясняваме колко е важно децата да четат, за да им се случат всички тези неща, търсим отговорност на учители, библиотекари, родители и държавата…

Но никой никога не се сеща да попита децата какво искат да четат. Според мен част от проблема е точно в това – в списъците със задължителна литература, с предъвкването на едни и същи книги, които са чели бабите и дядовците ни.

Наскоро бях в едно училище – в класната стая имаше един рафт, “библиотека”. Чудесно, наистина вярвам, че книгите в околната/обществената среда възпитават децата в четене. Но книгите на този рафт бяха по-възрастни от мен. Какво ти, предполагам, че бяха по-възрастни и от учителката на децата. И това е симптоматично.

“Бисерче вълшебно” се опитва да промени тази картина. Това е награда за детска книга, която е забележителна по няколко начина:

  • В “състезанието” участват книги, издадени на български език през предходната година – това е важно, защото стимулира издателите (които номинират книгите си) да избират най-добрите книги и да ги издават във възможно най-добрия вид. Децата са капризни читатели.
  • Тези книги не трябва да са част от списъците със задължителна литература за училище – обожавам този факт, защото въпросните списъци са чисто мъчение за всеки. Но пък са единственият ориентир, който родителите имат, когато се озоват в книжарницата. Част от идеята на www.detskiknigi.com, откъдето стартира Бисерчето, е да бъде пътеводител в света на детските книги. Благодарение на номинациите, родителите имат избор между 81 заглавия, разделени в две възрастови категории, с които да се съветват, когато решат да купуват книга за отрочето си.
  • Може би най-важното – децата сами избират за коя книга да гласуват. Дори слогана на кампанията, “Бъди читател с мнение!” акцентира върху важността на личното мнение и впечатление. Децата влагат много повече страст и емоция от възрастните във всеки избор, който правят. Избирайки своята любима книга, те научават, че е важно да имаш мнение за нещата, които четеш. Че има значение, какво харесваш. Че книгите не се ограничават до задължителната литература в училище (блякс), която днес е същата, каквато беше преди 20 години, когато аз бях дете и вероятно ще е същата и след още 20. Че след “Хари Потър” са излезли един куп други хубави книги. Че много от тях са написани от български автори. Че всяко дете има право да бъде читател с мнение.

Възхищавам се ужасно много на Вал Стоева, която втора поредна година с нестихващ ентусиазъм и огромен личен ресурс, успява да запали уникални хора да ѝ помагат в това начинание. На учителите и библиотекарите, които взимат дейно участие в разпространяването на идеята на “Бисерче вълшебно”.

Ужасно много вярвам в тази инициатива и съм сигурна, че тя ще отвори пътя на много деца към четенето. А това ще ги направи по-добри хора, когато пораснат.

Posted in живот, четене | Leave a comment

Да четеш себе си

18633919

Това не е ревю на книга, това е четене. През мене си. “Слънчогледи за Мария”. И все ми иде да напиша – “от Ван Гог.” А то всъщност – от Керана Ангелова.

“Докато четеш умна книга, и тя те прочита безмилостно.”

Цитатът е от “Един след полунощ” на Керана Ангелова. Книга, която толкова ме смаза с първите няколко страници, че не можах да я дочета. Има такива книги, плашещи. Но по другия начин, не както ме плашеха плъховете на Лъвкрафт или “Сиянието”. Не, тя те плаши, защо… ами, защото докато тия четеш – и тя те чете. Безмилостно. Не вярвам в писането на критика за този тип книги. Още по-малко пък на ревюта. За тези книги дори не смея да говоря, те просто се спотайват в теб и когато някой друг ги прочете, усещането ти за него се променя, защото споделяте тайна. Тайната на четенето, което не е точно четене, а в по-голямата си част е съпреживяване.

“Слънчогледи за Мария” е подобна книга. Много – болезенено – силно начало. Когато ме заболят едновременно сърцето и главата от една книга, знам, че в нея има нещо, което няма да ми даде мира дни, понякога и месеци, след като съм затворила последната страница и съм пратила книгата да пътува между приятелите ми. Това е книга, която не пести от истини, която не те залъгва с подсладени обещания за щастие, която не ти дава рецепти за спокоен живот.

Старицата отново избухва в негодувание: и защо все за много специални се имате сичките, мааму! Този град е за всички, което може да означава, че не е за никого специално. Както и животът. И ти сега, хукнала си където ти видят очите. Мислиш, че спасението е навън, а то също е отвътре като всичко останало. Кой мислиш, ще ти помогне. Може и да няма кой.

Странно е, но в главата си правя много странни връзки между текстовете, които чета. Не, не между текстовете – между героите, хората, които чета. Цветарката, обрала цветята от гробовете и обикаляща бургаските заведения (ха, кой не се е червил пред нея и не е знаел накъде (само не в цветята…) да гледа?) и нейното негодувание срещу всички (нас), с (нашата) обсебеност от собствената мания за величие, егоцентричност и съзнание за важност, тя ми прилича на един остарял, женски, вариант на Тайлър Дърдън (“you are not a beautiful or unique snowflake”). И също като него поднася горчивия хап със студена вода. Никакви успокояващи чайове и глезотии.

Толкова много Бургас има в тази книга, че се чудя дали заради това не ми беше толкова трудно да я чета. Или всичко идва от безмилостния начин, по който Керана Ангелова преплита времена, епохи, съвпадения, места, художници, за да изкове сюжет от нещо, което първоначално изглеждаше като объркана мешавица от чувства и впечатления? Някои хора пишат така, както се строи къща – наливат основите, издигат стените, етаж по етаж, стая по стая – и чак накрая слагат красивото, чак накрая лустросват, изглаждат, привеждат във вид, годен за обитаване.

Керана пише така, както се плете дантела – подхваща нишката, премята я, подхваща друга и колкото и напрегнато да се взираш, не виждаш къде едната преминава в другата и как се оплитат. Можеш да виждаш само цялото, сложния мотив, пътуващ през времето и страниците, за да създаде една чудна книга, към която не знаеш как да се отнасяш – защото хем ти е прекалена, хем не можеш да я оставиш. Посягаш към нея всеки път, когато имаш десетина минути и после се ядосваш заради липсата на търпение. Тази книга има нужда от всеотдайност. Трябва да се чете по стария начин, медитирайки над нея, извън мрежата, може би само с малко музика от youtube, защото кой вече държи цели албуми на харда. Книга, от която вадиш цитат след цитат и после сравняваш какво са извадили другите (добре, че е Goodreads) и когато съвпадат се усмихваш – осбено когато са подчертали изречение повече или по-малко от теб. Как всеки чете себе си в книгите, които уж четем заедно, а.

Красивото и грозното зависят от любовта. Зависят от нежността. Красивото и грозното ги създаваме ние.

Уважавам, възхищавам се и се ужасявам от помитащата сила на творческия дух/гений/талант. Не просто в книгите, по принцип. Понякога гледам някого, чиято книга съм прочела, и се чудя какво се е случвало в главата му, докато е създавал текст, който е изчегъртал душата ми с чаена лъжичка. В “Слънчогледите” (така си ѝ казваме на тази книга, от първия ден, в който започнахме да я зареждаме по книжарницте… кажете после, че няма карма) точно творческия взрив и опустушителната му сила са така описани, че те помитат със себе си – като ураган, след който не остава нищо, нищо освен разруха.

Бъдещата моя слава не е за мене, тя е за самата себе си, употребила е дарбата ми, ръката ми, боите ми, живота ми, тежкия ми характер, лудостта ми… ухото ми дори. Употребила ме е, защото славата е, за да употребява безмилостно. Майната є на славата. Прилича на хагска проститутка. Винаги стои с разтворени крака, обожава да я чукат отвсякъде. Затова важен е само този миг. Безславен, малък, в ъгъла с прозрачния абсент на дъното на чашата, с последните капки, които блещукат като зелени звезди. Всичко друго е преди. Животът е винаги преди.

Не знам дали Керана Ангелова преживява писането така, както нейния Ван Гог рисуването, но не искам това да ми се случва. Плащеща е тази необходимост да излезеш извън себе си, за да създаваш. Да бъдеш творец не е мисия, не е необходимост, не е съдба. То е. Без него не можеш да съществуваш. И между другото, колкото и да чета за Ван Гог от тук нататук, ще си го представям като северния дивак на Керана.

“….и не забравяй, пази се някой ден да не ми кажеш, че ме обичаш. Грозно и непочтено е да казваш на която и да е жена такова лигаво, немъжествено нещо, на всичко отгоре то никога не може да е истина.”

И, не, това не е краят на този текст. Затова казах в началото, че не е ревю. Прекалено много ме кара да мисля, прекалено много неща искам да обмисля след четенето. Харесва ми как Керана Ангелова не принизява любовта до хармония. Не, тя всъщност е съперничество, противоборство – не толкова между мъжа и жената, колкото на човека със съдбата му, с живота около него. Има любови, които не могат да се случат, колкото и важни, жизнеопределящи, помитащи и изначални да са.

Я виж ти, любовта може и да е кръг – въртят се около кръглата маса мъже и жени, сменят местата си, събират се, разделят се, но кръгът не свършва. Не обичам кръглите маси.

Не обичаме кръглите маси, защото са несправедливи. Изравняват всички ни. Дават ни онзи равен старт в живота, който е залегнал в основата на толкова много идеологии. Животът обаче не е справедлив – не може и да бъде. Балансът зависи от несправедливостта на живота. И когато взима много, той и дава много. Понякога е нужно време, за да бъде оценен – като живописта на Ван Гог. И само разстоянието и времето могат да ни покажат истинските цветове, да ни разкрият целия мотив на дантелата. Страхът изпепелява всички други чувства – страхът, че не сме обичани, че никой няма да ни обича, че не заслужаваме да сме обичани. А той е фалшив – насаден от предателства, от предизвикателства, от пропуснати шансове, от пропилени мигове и излъгани надежди. Фалшив страх, който оставяме да диктува живота ни. Да го прави грозен, сив, смачкан. А всичко, от което се нуждаем всъщност е нива със слънчогледи и синьо небе. Не се припознавам нито в Мария, нито във Ван Гог. Но и двамата ме карат да мисля много за себе си. И да се опитам да се прочета.

И да ти кажа, и до днес не съм разбрала животът ли прави нас, или ние правим живота си…

Posted in живот, четене | Leave a comment

Bookcamping в центъра на Варна

SummerBooksЗа втора поредна година със Зу сме на книжен къмпинг във Варна. За разлика от миналата година, когато бяхме ужасно замаяни и впечатлени, че всичко се сля в едно горещо, лятно влюбване – във Варна. Шатра номер 10 беше най-… книжния цирк. Гледахме волейбол, пяхме народни песни и четохме на глас поезия.

2013 дойде и още от януари започнахме да мечтаем за Варна.

Август дойде, а ние със Зу още по изгрев слънце запалихме джапанките и поехме към Варна.

По обед на първи август вече бяхме наредили най-най-най-красивия щанд. Тази година сме в шатра номер 12. Със най-страхотните колеги и издателства – Парадокс, Шамбала (а вие знаехте ли, че те издават Джейн Остин?), Алтера и Изток-Запад, а всеки път, когато отвърнем поглед от морето виждаме хубавиците от Милениум.

Най-хубавият книжен къмпинг, нищо че няма много време за почивка.

Но пък имаме адски много истории за споделяне.

Христофор, който си хареса любимото ни дакелче – книгата на Станка Пенчва “Мили бате”, но майка му беше много заета и го дръпна. Снощи тя се върна, за да направи, както каза Зу, и себе си, и него щастливи. Толкова, толкова ни радват подобни читателски реакции. Христофор е просто невероятнен, дано има повече четящи деца като него.

Другата история е от рано тази сутрин. Един господин посегна към книгите на Стефан Цанев.

Той: Как е, върви ли Цанев?
Аз: О, да! Варна обича Стефан Цанев.
Той: А ние обичаме вас…

Ах!

И възрастната дама, която дойде и каза мило:

- Благодаря Ви, че сте тук. Варна се съживи с Вас!

А преди малко с Христо посетихме книжарница Параграф 22. Митко ми е разказвал, че си купувал повечето книги от там… книжарницата е истинско, малко бижу, а хората там приемат книгите като кауза, а не като домати.

Нашето Варненско лято продължава :)

 

 

Posted in живот, истории от книжарницата, книгоиздаване, четене | 1 Comment

Книгите са като хората.

tumblr_ml1wmnaGe41qc3mato1_r1_500

С някои общуваш, защото възбуждат ума ти, предизвикват те, карат те да покажеш най-доброто от себе си: интелект, чувство за хумор, образование и познания, остроумие. Дават ти знания, умения и те карат да се чувстваш по-просветлен, по-пораснал, по-мъдър.

Други са приятелско рамо, на което да поплачеш. Ама да се скъсаш от рев за някоя глупост като невзет изпит, разбито сърце или изгубена обица (или пък за нещо важно). Не те съдят. Прегръщат те, държат те за ръка, накрая ти сипват едно малко и ти казват, че спиралта ти се е размазала и е добре да си измиеш лицето. С тях можеш и да се смееш, докато те заболи корема или се разплачеш – обикновено за нещо глупаво (или пък за нещо важно), което ви е смешно само и единствено на вас. Резултатите обикновено са същите – на сърцето ти е (поне) малко по-леко.

Има и такива, които първоначално те очароват, замайват главата ти и бързаш да ги порчетеш и впечатлиш. А после осъзнаваш, каква боза са и се чудиш къде ти е бил акълът…

Има книги за ума, има книги за сърцето. Има такива, които мислиш в едната категория, а те се оказват в другата. Или пък при някого другиго са разменени.  Има и такива, които те помитат напълно, категорично и окончателно, извън всякакви категории – също като наистина специалните хора в живота ти.

Posted in живот, четене | Leave a comment

Изводите

От този панаир:

book adopt

- Колкото и да ни повтарят, че сме бедна и неграмотна нация, всъщност всяка година се купуват все повече и повече книги.

- Хората обичат да купуват книги – дава им чувство за богоизбраност и превъзходство.

- Пролетта е прекрасен сезон, но Пролетния базар на книгата изобщо не може да се мери със Зимния панаир – нито по ентусиазъм, нито по очарование.

- Вдъхновяващо е да видиш колко много хора са готови да чакат на опашка (ама съвсем-съвсем истинска опашка), за да получат автограф от любим автор; когато три пъти за един ден различни читатели ти кажат: “Идвам само заради вашето издателство”; когато някой, на когото си препоръчал книга преди шест месеца, дойде отново, за да ти сподели впечатления; когато хора, за които четеш по вестниците, се доверят на препоръката ти за книга.

- Mисля, че организаторите трябва да се погрижат да има доброволци, които да насочват хората и да помагат с носенето на големите торби. Детски кът с аниматори, четения и прочее също е добра идея.

- Колегите от Артлайн  са изключително красива гледка, а на всичкото отгоре и изпълнени с енергия и хъс :) Браво, момичета и момчета!

- По щандовете все по-често се появяват хора от специалност “Книгоиздаване” в СУ… явно все пак нещо се случва както трябва :)

- НДК от година на година става все по-гадно и противно.

- Страхотно е, когато покрай празниците на книгата прекарваш допълнително време с приятелите си, защото всички така или иначе сте в НДК и продавате/купувате книги.

- Малко е засрамващо, когато отидеш за кафе и се върнеш с бира, три книги и дългове към колеги-книгоиздатели.

- Зорниците са най-грижовните създания на света! Зори, Зори и Зори  спасиха положението с безценна хуманитарна помощ. Мисля, че ако не бяха те в събота през деня щеше да има изядени читатели!

 

Posted in живот, книгоиздаване, четене | Leave a comment

предПанаирно

НДК преди панаир изглежда странно. Винаги на някой щанд пада я рафтче, я се чупи стъкло, гърми крушка, кабелът не стига докъдето трябва…

Щандовете, все още необлепени с лога, плакати, винили, фолио и други рекламни пособия са бели (с остатъци от предишни години), празни и голи. Но не са тъжни, не. Би било лесно да напиша, че са тъжни. По-скоро очакващи.

Готино е да се разхождаш по различно време из етажа/етажите на панаира на книгата.     Рано по обяд, около 13 все още всичко е почти празно, хората гледат неориентирано, поздравяват се… към 14 започва сериозната работа. В 15 вече няма колички, но пък има опашка за асансьори. НДК, какво да го правиш.

Въздухът започва да кипи. За разлика от библиотеките например, изобщо не е тихо. Даже напротив – рафтове продължават да падат, разкъсват се найлони, фолио, количките се блъскат една в друга и в някоя стена, падат книги, премята се книги, редят се книги. Подвикваме си: Плакатът ти е крив, сложи я по-високо, не, премести я на другия ред.

Малко по малко Панаирът, такъв какъвто го познава Читателят, започва да се появява. Кашоните изчезват измежду пътеките, събираме си боклуците. Изпъваме последните книги като по конец, след което ги сваляме от ново. Репетицията приключи. Утре рано ще подредим всичко отново. И ще очакваме Читателят да не забележи висящите тук там кабели, кривите на места рафтове. Да се очарова от усмивките ни. И от книгите. Най-вече от книгите… Заради тях е всичко, нали?

Posted in Без категория | Leave a comment

Най-грозната принцеса

Ники Руева днес сподели корицата на новото издание на “Боско” – най-страхотната поредица от моето детство. Илюстрациите на Тони Улф са толкова страхотни, че като дете често съм прекарвал часове в броене на гномчетата на някой разтвор или внимателно разглеждане на къщичките им… Още повече часове съм прекарала пък със страница от книжката долепена до прозореца, кривейки се по възможно най-причудливия начин, за да прекопирам някоя особено яка картинка…

Когато по-късно започнах да работя в книжарница открих още много книги на Тони Улф – и им се радвах като малко дете.

Един ден една жена поиска да ѝ препоръчам книга с приказки за принцеси, за пет годишно момиче. Предложих ѝ “Приказки за принцеси” - голяма, розова и много, много яка. Дамата я погледна, разлисти я и каза “Това са най-грозните принцеси, които съм виждала!”. И до днес като се сетя за тази история се изпълвам с възмущение и ми иде да тропам с краче.

Posted in живот, истории от книжарницата, четене | 2 Comments

Скоростно запознанство със (не)случайна книга

Обичам да подреждам книги. Не у дома – библиотеката ми е подредена доста еклектично, а логиката ѝ е видима само за мен самата.

tumblr_mjm360zMks1s0e7tpo1_500

Покрай работа често ми се пада честта да подреждам щанд, с който да “се явим пред света”. Обичам това. Да подредиш книгите, така че да покажеш красотата им, да се похвалиш с тях… Казвали са ми, че така както аз си подреждам книгите за продажба, други жени подреждат бижутата си.

Щанд и книжарница се подреждат различно. Книжарницата предполага време. Целенасочено търсене на литература, преживяване, запознаване с книгата, опознаване и чак тогава, след внимателен подбор – обвързване.

Когато си купуваш книга от щанд някъде  (примерно импровизиран такъв в Нощта на литературата) нямаш толкова време.

Затова подреждам така, че всяка книга да е на най-правилното място. Да грабва окото от далеч. Да те изкушава да я разгърнеш, да прочетеш няколко изречения. Прилича малко на speed dating. Аз, като продавач (не ме е срам от тази дума!), имам само няколко изречения време да те убедя, че това е книгата, която може и да не е любовта на живота ти, но определено си струва да я изведеш на кафе, бира в парка или дори да я вземеш в леглото си (ау, колко скандално!). Затова подреждам внимателно – да се виждат заглавията и акцентите на кориците. Естествено, подвластна съм на пристрастията си и слагам любимите си книги малко по-напред, подчертавам ги леко, преценявам как светлината пада върху кориците им.

Останалото е въпрос на… чар.

Posted in живот, книгоиздаване, четене | 2 Comments